Маска



Вл. Василеву

 

Ден карнавален, времето неделно

зовеше хората навън тълпа

гъмжеше из града. Безцелно,

в печал, която нивга не заспа,

се лутах аз. Свръхземните въпроси,

които никой век не разреши,

дълбаех ням. И близко, до уши,

чух tambourin; - ръката, що го носи,

ме перна по лице, с изкуствен лозов лист

Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu`il est triste...

 

Като залутан слънчев лъч игрива,

маскирана вакханка с волен смях

напреде ми се мярна. Да разлива

коса поток от злато аз видях

въз хитра голота на свежо рамо.

И сетне - миг - разкършена снага

изчезна в роя като блян. С тъга

на страстен зов кънтеше само

смехът й още. Странния парфюм

на женска плът задави моя ум.

 

И в непонятен тласък подир нея,

улисан из тълпата като луд,

без сълзи плачех аз Мрътвея -

ти каза истината рано в студ

сърцето ми замръзна; мисъл тъмна

коса на смърт размахва... Беше ден,

свалих аз маската му и пред мен

въздъхна нощ, и вече се не съмна...

Смъртта - не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!

 

В безумен сън унесен, сред оная

забава на стохилядния град

и без да се опомня, че не зная

кого преследвам, аз нареждах Млад -

на младост зноя не усетих. С ласка

край мене, о живот благоухан,

защо не спреш Сразително желан

на всяка смърт, що значи тая маска - !

...А пътьом, чак до късни тъмнини,

с конфети ме обсипваха жени.

 


Nancy, 1907